Всяко дете има номер в училище. Лесно е за запомняне. Подреждат се номерата в главата на учителя, логично. Всеки номер започва да трупа още числа до себе си – оценки от изпитване, оценка от тестове, после срочни и годишни оценки, обикновено като средно аритметично от текущите оценки. Нищо лично, просто “обективна” оценка от ученето. На родителска среща отново – обратната връзка пак е число. Гордо се съобщават например двойките и естествено логичният извод – “не учи достатъчно”.
Може ли едно число да изрази успеваемостта на детето? Как проследяваме напредъка на децата? Могат ли само оценките от тестовете да дадат уникалната картина на всяко дете?
Основната функция на системата за оценяване е да бъде в подкрепа на развитието на учениците. Обоснованото, надеждно и справедливо оценяване, ориентирано към измерване на напредъка и степента на изпълнение на поставените цели, може да спомогне за изпълнението й. Казваме, че чрез учебните програми развиваме умения за критично мислене, за решаване на проблеми, а как се отразява това в системата за оценяване?
Ако мотивът на децата да ходят на училище е само защото така трябва и защото е нужно, за да вземат дипломи, то тогава кой ще изследва бързопроменящия се свят, кой ще е активна взаимодействаща си част с него и ще го прави по-добър? “Образованието не е подготовка за живота, а самият живот” – казва Джон Дюи. Учебните програми са предназначени за живота, нека и оценяването подпомага тази цел.
